Автор: Даниела Пенкова, baricada.org Този текст е публикуван в Барикада 4 януари

Автор: Даниела Пенкова, baricada.org 

Този текст е оповестен в " Барикада " 4 януари 2018 година

Обичайният привет на иврит е " шалом " - " мир " - и с него евреите се поздравяват, когато се срещат и когато се разделят. Всеки естествен гражданин на Израел несъмнено желае мир. За да се реализира подобен сред Израел и Палестина обаче е нужна правдивост, без която няма и не може да има мир. Два народа обезверено се нуждаят от възобновяването на мирния развой, само че какви са възможностите това да се случи и по кое време? В тази последователност ще проследим както историческите събития от края на XIX век до през днешния ден, по този начин и опитите на интернационалната дипломация за разрешаването на арабско-израелския спор. 

Само няколко часа след прокламацията за основаването на новата страна Израел стартира първата от дълга поредност войни – през 1948, 1956, 1967, 1973, 1982 и 2002 година. Чак през 1993 година с ръкостискането си Ицхак Рабин и Ясер Арафат се слага началото на мирния развой, който обаче през днешния ден наподобява още веднъж безпределно отдалечен.

Войните избухват по разнообразни мотиви, само че повода си остава една и съща – два народа имат желания към една и съща територия. Първата война от 1948 година се дължи на арабския отвод да признае новообявената израелска страна. Във войната от 1956 година Египет и Израел се оказват въвлечени в един по-голям сюжет, основан от Франция и Англия. Шестдневната война от 1967 година се дължи на неправилните сметки на участващите арабски страни. Войната от Йом Кипур през 1973 година е резултат от неуспеха на дипломацията. Инвазията на Ливан през 1982 година е осъществена от израелското държавно управление по идеологически аргументи. Поредицата от офанзиви и контраатаки, достигнали кулминационната точка си напролет на 2002 година с интервенцията на Израел „ Отбранителен щит “, разрушава очакванията за решение на арабско-израелския въпрос.

Когато медиите описват за арабско-израелския спор, нормално се лимитират до споменаването на главните пет войни, аргументите за експлоадирането им и следствията от тях. Често журналистическото отразяване е едностранчиво и преднамерено показва и постанова съответна позиция. Такова показване на нещата не ни оказва помощ да получим ясна визия за произхода на най-дългия спор в Близкия изток.

В края на XIX век Палестина не е политическа единица (от 1517 година е част от Османската империя), а е разграничена на две административни области – Санджак  Йерусалим и Вилает Бейрут. Не съществуват данни от тогавашни преброявания, само че се счита, че жителите са били над 600 000, с преобладаващо арабско население със сунитска мюсюлманска вяра.

Междувременно в Европа появяването на расистки и националистически доктрини ускорява преследването на евреите, което провокира всеобща миграция, по-специално към Съединени американски щати. Малка част от емигрантите се заселва в Палестина, считана за земя на техните предшественици. Тук се ражда придвижването Чибат Цион („ Любов към Цион “), което през десетилетието 1880-1890 довежда до основаването на първите еврейски колонии, отчасти финансирани от барон Едмънд Ротшилд: Ришон ле Цион, Петах Тиква и Реховот покрай Яфа и Рош Пина в Галилея. Това е началото на завръщането на евреите в Палестина.

Главният идеолог и уредник на политическия ционизъм е Теодор Херцел, който разгласява през 1896 година своята книга „ Дер Юденщат “ („ Еврейската страна “) в отговор на възходящия европейски антисемитизъм. Подзаглавието разказва труда му като „ опит за съвременно позволение на еврейския въпрос “. На идната година в Швейцария, в Базел, се организира първият ционистки конгрес, на който се оформя желанието да се сътвори „ народен дом “ на евреите в Палестина.

Арабският шовинизъм се ражда в отговор на турската гражданска война от 1908 година, когато властта минава в ръцете на придвижването на младотурците „ Единство и напредък “, в чиято стратегия се утвърждава турският темперамент на Османската империя. Оттогава въпросът за автономията става от все по-голямо значение за арабските елити. Арабският шовинизъм е още в началната си фаза и черпи ентусиазъм от предишното, когато Близкият изток е бил в центъра на международната цивилизация.

Британците подклаждат зараждащия се арабски шовинизъм, разчитайки на него в навечерието на Първата международна война. Арабското въстание (1916-1918 г.) избухва, откакто Съюзниците дават обещание цялостна самостоятелност на арабите, в случай че се изправят против Османската империя.

В същия интервал, на 2 ноември 1917 година излиза Балфурската декларация, в която се афишира, че:

„ Правителството на Негово величество приветства основаването в Палестина на народен дом за еврейския народ… “

Противоречието сред тези две обещания е явно.

След успеха над Турция Англия получава мандат от новосъздадената Лига на нациите, която ѝ поверява контрола над Палестина. През 1920 и 1921 година арабите бурно стачкуват против заселването на евреите и против английското държавно управление. За да охлади духовете, през 1922 година колониалният министър Уинстън Чърчил издава меморандум, ограничителен ционистките упоритости. Нарастването на еврейското население обаче не стопира: през 1922 година в Палестина има 83 790 евреи от 752 048 души население, през 1929 година те стават 156 481 от 992 559 души. През същия интервал, при все рестриктивните мерки на английския мандат, са закупени доста земи, построени са доста структури като учебни заведения и лечебни заведения, и най-важното, основана е първата форма на еврейско ръководство, наречена Еврейска организация за Палестина, в която работи Давид Бен Гурион. От арабска страна няма сходно развиване заради вътрешни спорове.

Относителното успокоение е прекратено през 1928 година, когато в Йерусалим още веднъж избухва принуждение. Избухналите безредици предизвикват гибелта на 116 араби и 133-ма евреи. Британците основават две комисии, които да преформулират политическата линия на Англия. Комисията под председателството на Джон Хоуп Симпсън показва позицията, че територията разрешава заселването  на най-вече още 20 хиляди евреи. Препоръката на Хоуп Симпсън провокира яд измежду ционистите. Вероятно заради тази причина през февруари 1931 година английският министър председател Рамзи Макдоналд декларира, че държавното управление не има намерение да не разрешава емиграцията на евреите. Изглежда, че обстановката се е нормализирала.

През 1933 година евреите стартират да изоставят Европа вследствие на антисемитизма на Хитлеристка Германия, Полша и Румъния. Поради рестриктивните мерки, наложени от Съединените щати, миграцията се насочва към Палестина и, обратно на протичащото се до тогава, основно към градовете – Тел Авив, Йерусалим и Хайфа. Еврейското население през 1936 година доближава 370 483-ма души от общо 1 336 518 души население. Тази нова миграционна вълна предизвика Арабското въстание от 15 април 1936 година Кралската комисия за Палестина, на която се разпорежда да откри решение, афишира, че има несъответственост сред арабската просвета, считана за азиатска, и еврейската, считана за европейска, и формулира предложение за делене на Палестина. Хаим Вайцман, който по-късно ще стане първият президент на страната Израел и който по това време се радва на голям авторитет в Световната ционистка организация, изцяло поддържа тази концепция, въпреки че не всички ционисти са съгласни. Твърдата съпротива на арабите обаче принуждава английското държавно управление да анулира предлагането за делене, което в последна сметка ще бъде изпълнено 10 години по-късно.

С желанието да си подсигурява благоволението на арабите и по този метод достъп до петрола на Близкия изток, единствено няколко седмици преди експлоадирането на Втората международна война тогавашният английски колониален министър Малкълм Макдоналд декларира, че след 10 години цяла Палестина ще стане самостоятелна и че имиграцията на евреите ще бъде лимитирана до 75 хиляди души. Въпреки очевидната отстъпка, водачът на арабския протест Хадж Амин взема решение да се причисли към Германия на Хитлер, нанасяйки по този метод сериозна щета на палестинската идея.

Протест на евреи в Йерусалим против ограничението на имиграцията, 1939 година Инфо: Wikipedia

Междувременно в Германия нацистите предизвикват емиграцията на евреите; след това  извършват гетоизацията, и в последна сметка стигат до „ окончателното решение на еврейския въпрос “ – всеобщото заличаване на евреи в Холокоста. Англия наподобява безразлична към ужасната покруса и продължава да лимитира достъпа на евреите до Палестина, измежду които от ден на ден се постанова концепцията, че единственият метод да се подсигурява сигурността им е основаването на еврейска страна. За тази цел отбранителните сили на еврейската паравоенна организация Хагана стартират да натрупат оръжия. Две други въоръжени организации имат същата концепция – Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация) и Лехи (Бойци за свободата на Израел), макар че по принцип са в спор с Хагана. През февруари 1944 година Иргун афишира война против английския мандат.

В Съединените щати американските евреи, които управляват забележителна част от американската стопанска система и имат мощна политическа тежест, обезпечават поддръжка за идеята на ционизма през цялото време. На 31 август 1945 година политически и персонални съображения карат американския президент Хари Труман да изиска от английското държавно управление да издаде 100 хиляди имиграционни документа, като декларира, че:

„ Никой различен въпрос не е толкоз значим за хората, които са претърпели ужасите на концентрационните лагери. “

Британците отхвърлят и това става причина за въоръжено въстание на 1 октомври 1945 година, в което трите групи – Хагана, Иргун и Лехи – си сътрудничат в Единното еврейско съпротивително придвижване. Британците, намиращи се в огромно усложнение, стартират да търсят политическо решение. През ноември 1945 година е основана англо-американска проверяваща комисия, чиито изводи не се харесват на нито една от заинтригуваните страни.

Атентатът от 22 юли 1946 година в хотел „ Цар Давид “ форсира края на английския мандат. Междувременно ционистите, въпреки и не с единогласие, изоставят концепцията за обща страна („ Програмата Билтмор “, май 1942 г.) и избират разделянето на територията, основаващо се на „ установяването на жизненоважна еврейска страна в приемливо огромна част от Палестина “. Към същото решение се ориентира и американското държавно управление под натиска на американските ционисти. Лондонската конференция от септември 1946 година, въпреки и без да излиза с дефинитивно решение, също планува опция за делене, което обаче уверено се отхвърля от арабите.

Сградата на хотел „ Цар Давид “ след атентата, проведен от ционистката паравоенна формация Иргун. Инфо: Wikipedia

С „ Декларацията Йом Кипур “ от 4 октомври 1946 година американският президент Труман намерено се афишира за делене на територията и основаване на еврейска страна. Британците, противоположното, се афишират за обща страна: на 7 февруари 1947 година те оферират до пет години самостоятелност на страната, с еврейска и арабска част с необятна автономност. Но даже това предложение бива отхвърлено и казусът се трансферира към Организацията на обединените народи.

С желанието най-накрая да се открие решение, бива основан Специален комитет на Организация на обединените нации за Палестина (UNSCOP). Този комитет би трябвало да изготви оферти за бъдещето на Палестина и да ги показа пред Общото заседание на 1 септември 1947 година Великите сили и арабските страни, които също имат свои ползи, не са позволени в него. За членове на Комитета са определени следните страни: Перу, Уругвай, Гватемала, Швеция, Холандия, Чехословакия, Югославия, Канада, Австралия, Индия и Иран.

Докато евреите си сътрудничат изцяло с Комитета, Върховният арабски комитет позволява огромна неточност, решавайки да го бойкотира, тъй като има вяра, че Комитетът работи против тях. Ционистите, посредством двамата опитни държавници Давид Хоровиц и Аба Ебан, натъртват на две съществени точки: премахването на английската администрация и разделянето на Палестина. Самите британци, принудени от антисемитските демонстрации на личната си територия, желаят да се откажат от мандата си върху Палестина. Специалният комитет на Организация на обединените нации за Палестина с единогласие гласоподава за края на английския мандат.

Голяма част от Комитета поддържа и разделянето. Подготвеният проект се основава на следния принцип:

„ Претенциите върху Палестина както на арабите, по този начин и на евреите са уважителни, само че несъвместими, и сред препоръчаните решения разделянето подсигурява най-реалистичното и осъществимо съглашение “.

Според предлагането на UNSCOP, арабската страна би трябвало да бъде разграничена на три обособени зони: крайбрежна линия от Рафах до Газа, Галилея на север и вътрешността на страната, в това число градовете Наблус, Хеброн и Беер Шева. Еврейската страна пък би трябвало бъде непрекъсната и да включва огромна част от крайбрежието, в това число Тел Авив и Хайфа, пустинята Негев на юг и долините Израел и Хула на север. А Град Йерусалим би трябвало да се трансформира в град с интернационален статут под ръководството на Организацията на обединените народи. Освен това Комитетът предлага стопански съюз на Палестина с разделяне на приходите и общо ръководство на парите, митниците и информационната мрежа. Британското държавно управление се афишира срещу разграничителния проект, който е „ толкоз явно неправдив по отношение на арабите “ (повечето територии, избрани за еврейската страна, са най-вече с арабско население). Палестинските водачи пък отхвърлят напълно правилото на разделяне. На евреите, разочаровани поради Йерусалим, им се предлага страна, обезпечена от най-високата интернационална институция – Общото заседание на Организация на обединените нации.

Планът за делене на Палестина от 1947 година Инфо: Wikipedia

За да се понижи арабското население, присъстващо в бъдещата еврейска страна, град Яфа се присъжда на арабската страна. С тази смяна проектът на UNSCOP е гласуван на 25 ноември 1947 година и получава 25 гласа „ за “ против 13 „ срещу “, като не реализира нужния за утвърждение кворум от две трети. След дейна акция на американския президент Труман, която обезпечава гласовете на други 8 страни – Гърция, Хаити, Китай, Еквадор, Либерия, Ходурас, Парагвай и Филипините, – Резолюция 181 бива утвърдена от Общото заседание на 29 ноември 1947 година с 33 гласа „ за “ против 13 „ срещу “ и 10 „ въздържали се “. Одобряването на разделянето в действителност провокира жестока недекларирана революция, в която английското държавно управление взема решение да не се намесва. На 9 януари 1948 година е основана комисия, която да управлява осъществяването на проекта за разделяне. Комисарите обаче са възпрепятствани от британците да влязат в Палестина и това дефинира края на самия проект.

На 14 май 1948 година свършва английският мандат в Палестина и е оповестена Декларацията за самостоятелност на страната Израел, отворена за всички евреи и гарантираща правата на всички свои жители, без значение от тяхната раса и вяра. Хаим Вайцман става президент, а Бен Гурион – министър-председател. Моментално идва признанието от страна на Съединените щати и Съветския съюз. Няколко часа след оповестяването, на 15 май 1948 година, Арабската лига „ влиза “ в Палестина и по този начин стартира първата арабско-израелска война.

Израелски боец по време на войната Йом Кипур. Инфо: jpost.com

На 15 май 1948 година, Арабската лига навлиза в Палестина като отговор на провъзгласяването на страната Израел,  с което стартира първата арабско-израелска война. След няколко седмици на тежки боеве никоя от страните не реализира превес. На 11-и юни Организация на обединените нации, посредством шведския медиатор Фолк Бернадот, съумява да се приготви краткотрайно помирение, добре признато и от двете страни. Въпреки че в интервала на помирение не е разрешено превъоръжаване, Израел съумява да закупи оръжие и самолети. Когато войната се възобновява на 8-ми юли, израелците бързо стартират да надвиват и да настъпват в няколко основни области, създавайки голяма вълна от палестински бежанци. На 18-и юли е оповестено ново помирение, по време на което Бернадот работи за намиране на дипломатическо решение, което отчасти да укрепи израелските териториални завоевания. Въпреки това, неразбирайки желанията му, еврейската въоръжена формация Лехи от Йерусалим го убива в деня преди предаването на проекта на Организация на обединените нации. На 15-и октомври военните дейности са обновени.

Резултати от първата израело-арабска война

Според Организация на обединените нации 711 000 палестинци, половината арабско население в Палестина по това време, са избягали, емигрирали или са били принудени да се изнесат по време на спора. На 11 декември 1948 година Общото заседание на Организация на обединените нации приема Резолюция 194, която с изключение на всичко друго декларира, че в подтекста на едно общо съглашение за мир „ на бежанците, които желаят да се върнат в домовете си и да живеят в мир със своите съседи, ще им бъде разрешено да го създадат “ и че „ ще бъде изплатена отплата за парцелите на тези, които изберат да не се връщат “. Резолюцията също по този начин издава мандат да бъде основана Помирителна комисия на Организация на обединените нации. Въпреки това страните, ангажирани с резолюцията, не реализират никакъв триумф в използването ѝ, което също способства за задълбочаването на казуса с палестинските бежанци. Днес палестинците означават годишнината от първата война като Накба – „ денят на злополуката “.

Палестински бежанци през 1948 година Инфо: Wikipedia

През 1949 година Израел подписва обособени мирни контракти с Египет на 24-ти февруари, с Ливан на 23-ти март, с Йордания на 3-ти април и със Сирия на 20-и юли. Израел съумява да дефинира своите граници, които включват 78% от Палестина под английския мандат, което е с 50% повече от плануваното в проекта за делене на Организация на обединените нации.

През 1950 и 1951 година израелският парламент Кнесет приема Закон за завръщането и Закон за поданството, които би трябвало да улеснят имиграцията на евреите в страната. Притокът на имигранти основно от Близкия изток и Северна Африка продължава през 50-те години. Това довежда до смяна в състава на израелското население и до значими политически, стопански и обществени последствия. Набляга се на строителството на жилища за имигрантите. Тъй като не се създават артикули за експорт и съвсем всички първични материали се внасят, скоро поражда проблем с платежния баланс. Основната икономическа активност е селското стопанство и водоснабдяването става основен проблем, изостряйки връзките с арабските съседи.

На 19 ноември 1948 година Организация на обединените нации основава Агенция за палестинските бежанци, като Съединени американски щати поема половината от бюджета ѝ. От 750 000 бежанци към 350 000 са в Йордания и Западния бряг, други 200 000 са в Газа. Израелското държавно управление не има намерение да усилва арабското население в страната, по тази причина не разрешава завръщането им. В резултат от самодейността на Организация на обединените нации, през декември 1949 година е основана Агенцията на Организация на обединените нации за подкрепяне на палестинските бежанци (UNRWA).

Палестински бежански лагер край Дамаск, Сирия. 1948 година Инфо: Wikipedia

През 1956 година избухва втората арабско-израелска война, в която взе участие единствено Египет. В тирада, изнесена в Александрия на 26-и юли, египетският водач Насър афишира национализацията на Суецкия канал, като анулира съществуващия контракт за наем до 1968 година Акционерите на Суецката компания са обезщетени и трафикът през канала продължава без спиране. Англичаните и французите стартират да приготвят военна експедиция под английското командване с желанието да смъкват Насър от властта и да възстановят интернационалния надзор над канала, обаче им липсва опрощение за офанзивата. Тогава френският военачалник Морис Чале замисля проект, който включва израелците – те да нахлуят в Синай, като по този метод дадат опрощение на англичаните и французите да окупират канала, с цел да избегнат вредите върху него и да разделят воюващите.

На 29-и октомври Израел нахлува в линията Газа и на полуостров Синай и бързо напредва към зоната на канала. На 31-ви октомври англо-французите нападат, като на 5-и ноември окупират Порт Саид, подготвяйки се за огромния десант, плануван за 6-и ноември. Обаче военните дейности сред Египет и Израел внезапно са прекъснати и по този начин пропада претекстът за англо-френската интервенция, като в същото време мощният напън, извършен от държавното управление на Айзенхауер, изцяло блокира военните интервенции. Нахлулите израелски войски се отдръпват през март 1957 година Преди отдръпването им, министърът на външните работи на Канада Лестър Пиърсън предлага в Суец да бъдат основани Извънредни сили на Организация на обединените нации (UNEF), които „ да поддържат границите мирни, до момента в който се търси политическо съгласие “. Организация на обединените нации приема с възторг и силите биват изпратени, подобрявайки доста обстановката в региона. Лестър Пиърсън получава Нобелова премия за мир през 1957 година за напъните си. Извънредните сили на Организация на обединените нации са рожба на Пиърсън, по тази причина той се приема за татко на актуалната идея за „ мироопазване “.

Гамал Абдел Насър афишира национализацията на Суецкия канал

В резултат от тази война Англия и Франция изгубват водещата си роля в Близкия изток в интерес на Съединените щати. Израел, макар че е заставен да върне завзетите територии, през идващите 10 години се радва на релативно успокоение на границата, което му разрешава равномерен стопански напредък. Насър се трансформира в воин на арабския свят. Оставайки в периферията на тези събития, палестинският народ се усеща все по-използван от арабските страни и пропуснат от останалия свят. Желанието за реакция довежда до раждането на партия Ал Фатах през 1959 година под водачеството на Ясер Арафат.

През 1963 година израелците проектират национална водна мрежа, имаща за цел да пренасочи водите на река Йордан, чиито извори са отвън границите на Израел. За арабите това съставлява кражба на арабски води. Осъзнавайки, че военната реакция е невъзможна, Насър провежда в Кайро среща на високо ниво на арабските страни, която през май 1964 година води до раждането на Организацията за избавление на Палестина (ООП), чиято активност бива разказана в Палестинската национална харта. Основната причина на Хартата е, че:

„ Разделението на Палестина през 1947 година и основаването на страната Израел са изцяло противозаконни “

Новата организация основава Палестинската освободителна войска, която стартира да притегля новобранци от редиците на Ал Фатах. Разтревоженият Арафат, който няма благосклонности към ООП, прекомерно близка до Насър, стартира да има вяра, че е належащо да се премине към военни дейности, които биха довели до война, в която Израел ще бъде надвит от постоянните арабски войски. Отваря се пътят към трета арабско-израелска война.

Напрежението доближава своя връх през май 1967 година, когато неправилно осведоменият Насър взема решение да разположи войски в Синай, с цел да обезсърчи Израел да нападна Сирия. За да показва решимостта си, вечерта на 16-и май Насър споделя на Извънредните сили на Организация на обединените нации, че би трябвало да изоставен египетската територия и да се реалокират в Газа. Без да се съветва със Съвета за сигурност или с Общото заседание на Организация на обединените нации, генералният секретар У Тант взема решение да отдръпна всички Извънредни сили: това решение се изтълкува като зелена светлина за войната.

На 20-и май Израел афишира обща готовност, на 21-ви Насър афишира обсада на Тиранския пролив (осигуряващ достъп до Ейлат, единственото израелско пристанище на Червено море), нарушавайки тайния ангажимент от 1957 година, съгласно който протокът остава интернационален воден път. На 4-ти юни израелското държавно управление, с единомислещо гласоподаване и без да уведоми американците, взема решение да разгласи война. Кампанията стартира в ранните часове на 5-и юни. За 6 дни Израел побеждава въоръжените сили на Египет, Йордания и Сирия, взимайки контрола върху Източен Йерусалим, Западния бряг, Синайската пустиня и Голанските възвишения.

Израелски войски навлизат в Газа, юни 1967 година Инфо: Israel National Photo Archive

Анексирането на Източен Йерусалим от Израел става публично на 27-ми юни с решение на Кнесета. То всява ужас в арабския свят и не е прието от интернационалната общественост. На 4-ти юли Общото заседание на Организация на обединените нации утвърждава с 99 гласа „ за “, без „ срещу “ и 20 „ въздържали се “, първата резолюция (2253) от цяла поредност, която афишира анексирането за нелегално. Изграждането на израелски квартали в Източен Йерусалим обаче не стопира: след 25 години арабите стават малцинство в източната част на града.

Арабската среща на върха, извършена през септември в столицата на Судан, Хартум, повтаря декларацията, че няма да има мир, самопризнание или договаряния с Израел. Организацията на обединените народи се намесва по тематиката с Резолюция 242 от 22 ноември 1967 година, която признава „ суверенитета, териториалната целокупност и политическата самостоятелност на всички страни в района и правото им да живеят спокойно в безвредни и приети граници, без закани или актове на принуждение. “. Ако бяха приели резолюцията, Египет и Йордания щяха да признаят автоматизирано Израел, който, както е планувано в резолюцията, дава „ заслужено решение на казуса с бежанците “ – израз, изрично отритнат от палестинците.

В резултат на шестдневната война Израел окупира полуостров Синай, линията Газа, Западният бряг и Голанските възвишения

Войната е провокирала нова вълна от бежанци: Организация на обединените нации прави оценка, че по време на войната към 350-400 хиляди палестинци са избягали, множеството от които от Западния бряг. Резолюция 242 ще остане в основата на всички последвали мирни контракти, които би трябвало да включват „ изтеглянето на въоръжените сили на Израел от териториите, окупирани в неотдавнашния спор “. Текстът се оказва двузначен: арабите интерпретират „ от териториите “ като „ от всички територии “, до момента в който Израел го пояснява като „ от някои територии “. Мирните договаряния, водени от шведския посланик Гунар Джаринг, завършват през 1971 година, без да реализират нищо.

През лятото на 1968 година повишеният авторитет на Ал Фатах довежда Арафат до председателството на ООП. Различните военни групировки се сплотяват и се структурира финансирането посредством налози и вноски на страните-поддържници, което усъвършенства успеваемостта на организацията. Военните тактики се диференцират – Ал Фатах продължава с партизанската битка, до момента в който Народният фронт за избавление на Палестина (НФОП), воден от Жорж Хабаш, употребява способи като отвличания на хора и самолети, които биват съществено подложени на критика, само че в същото време съумяват да привлекат вниманието на света към палестинския въпрос.

Ясер Арафат, Жорж Хабаш и палестинския публицист Камал Насър по време на конференция в Йордания, 1970 година Инфо: Wikipedia

В два часа следобяд на 6 октомври 1973 година сирийско-египетска офанзива дава началото на четвъртата арабско-израелска война, наречена „ Кипур “ на еврейския набожен празник Йом Кипур. Декларираната цел е да накарат Израел да се отдръпна от окупираните територии през 1967 година и да се включи в мирни договаряния. На 9-и октомври израелците незабавно приканват за помощ американците, които бързо ги въоръжават посредством впечатляващ въздушен мост. В отговор, на 17-и октомври Организацията на арабските страни експортьорки на нефт (ОАПЕК) афишира намаляването на производството на недопечен нефт, до момента в който Израел не се отдръпна от завладените през 1967 година територии.

Съвместната дипломатическа работа на Съветския съюз и Съединените щати, и изключително на държавния секретар Хенри Кисинджър, довежда до Резолюция 388 на Съвета за сигурност, която открива преустановяване на огъня на заеманите в този миг позиции, с цел да приготви договаряния за „ обективен и дълготраен “ мир. На 27 октомври 1973 година борбите завършват.  В последна сметка Израел печели войната, само че изгубва ореола си на непобедимост, до момента в който арабите, които не се предават, се снабдяват с „ петролното оръжие “, с което могат да оказват напън на Запада, с цел да получат отстъпки от Израел. Интервенцията на „ сините каски “ на Организация на обединените нации идва в точния момент, с цел да се избегне по-нататъшната радикализация на спора и загубата на постигнатия нежен баланс в района. Споразуменията сред Египет и Израел, последвани от признаването на страната Израел от Кайро и Йордания, слагат началото на нова политическа фаза, по-малко склонна към въоръжената борба като средство за разрешаване на разногласията. Тази фаза довежда до подписването на мирния контракт от 26 март 1979 година сред израелския министър председател Бегин и египетския президент Садат.

На 28 октомври 1974 година арабската среща на върха в столицата на Мароко Рабат признава „ …правото на палестинския народ да сътвори самостоятелна национална страна под управлението на ООП, в качеството му на единствен представител на палестинския народ, на цялата освободена територия “.

Де факто ООП е приет от арабските страни за държавно управление в заточение.

През септември ООП получава статут на наблюдаващ в Организация на обединените нации и е основан Комитет за практикуване на неотменимите права на палестинския народ. Подкрепата за палестинската идея в африканските и азиатските страни е доста мощна. През лятото на 1975 година единствено поради няколко гласа се проваля съгласуваната акция за отнемане на Израел от статута на член на Организация на обединените нации, само че през ноември Общото заседание приема резолюция, в която ционизмът бива избран като „ форма на расизъм “. Но защото Организацията на обединените народи престава да играе основна роля в арабско-израелския спор, сходни начинания нямат изключително практическо значение.

С войната на Йом Кипур завършва етапа на директно присъединяване на арабските страни във войни против Израел. Палестинските партизани обаче трансформират Ливан в основен център на своята активност, на първо място тъй като 400-те хиляди поданици на бежанските лагери съставляват изобилен източник на новобранци. На 14 март 1978 година израелската войска стартира внушителна инвазия в южен Ливан, убивайки стотици цивилни и окупирайки страната на юг от река Литани.

В отговор на нашествието Съветът за сигурност на Организация на обединените нации приема Резолюция 425 и Резолюция 426, с които се изисква изтеглянето на израелските войски от Ливан. Създадени са Временни сили на Организация на обединените нации в Ливан (UNIFIL), които да спомагат на ливанското държавно управление да си върне пълномощията и да възстановят мира и суверенитета на Ливан. Силите на ЮНИФИЛ идват в Ливан на 23 март 1978 година, като основават седалището си в Накура.

На 6 юни 1982 година Израел стартира втората си инвазия в Ливан, наречена „ Мир за Галилея “, с оповестената цел да сътвори 40-километрова буферна зона в Южен Ливан. Но действително нашествието се простира оттатък тях и среща мощна опозиция със обилни загуби и за двете страни. В Израел, обратно на настроенията при предходните войни, поддръжката на популацията стартира да понижава доста. На 12-и август борбите стопират. С идването на многонационалните сили, формирани от американски, френски и италиански войски, стартира евакуацията на партизаните от ООП.

До 9-и септември 8 144 бойци от ООП напущат Бейрут по вода и 6 254 отпътуват за Дамаск по суша. Вечерта на 16-и септември ливански фалангисти влизат в бежанските лагери на Сабра и Шатила под светлината на ракети, изстреляни от израелската войска, и в продължение на два дни безсистемно избиват живеещите в тях. Палестинските източници приказват за 2000 жертви; израелците настояват, че са не повече от 800. Протестна проява в Тел Авив принуждава израелското държавно управление да подреди изтеглянето от Западен Бейрут, което разрешава разгръщането на мултинационалните сили за отбрана на бежанските лагери. С отдръпването на израелската войска през 1985 година завършва почналата за да се завоюва буферна зона война, която коства прекалено много животи и опустошения и която разделя израелското публично мнение.

Християнските милиции правят клането в бежанските лагери на Сабра и Шатила под благосклонния взор на израелската войска. Снимка: WIkipedia

През втората половина на осемдесетте години в Газа и Западния бряг палестинците стартират да възвръщат общността изпод: пораждат културни асоциации, организации и разнообразни действия. Става дума за едно потомство, което значително се е родило в условия на окупация, без илюзии, с ръководеща класа, формирала се в палестински учебни заведения и университети, която поддържа ООП и не се опасява от израелците. Едно потомство, готово за въстание. В същото време Израел продължава с политиката на заселване за да укрепи еврейското наличие, с цел да може териториите да станат неразривно свързани с останалата част от страната. През 1987 година към 70 хиляди израелци са се заселили на Западния бряг и към две хиляди в Ивицата Газа.

Първата Интифада избухва на 8 декември 1987 година, без да е авансово планувана. Като водач на въстанието се обрисува Хамас – Движението за ислямска опозиция, което евентуално се конкурира с управлението на ООП. На 15 ноември 1988 година Националният съвет на ООП прави изказване, в което приказва за самостоятелна страна Палестина в Западния бряг и Газа. През декември Арафат афишира приемането на Резолюция 242 и отхвърля тероризма, отваряйки път към мирни договаряния. Общото заседание на Организация на обединените нации взима под внимание декларацията за самостоятелност, като разрешава на ООП да одобри името „ Палестина “ в качеството си на наблюдаващ в Организация на обединените нации, а доникъде на 1989 година над 90 страни признават Палестина за страна.

Конференция, свикана в Мадрид на 30 октомври 1991 година под взаимното председателство на Буш и Горбачов, дава началото на мирния развой. В договарянията вземат участие представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Йордания и Палестина. Конференцията слага началото на поредност от секрети и обществени ангажименти, завършили с Договорите от Осло от 20 август 1993 година, които плануват неотложно преустановяване на окупацията и избори за Палестински съвет, който да ръководи Западния бряг и Газа пет години, като през това време двете страни би трябвало да договорят окончателното съглашение. В последна сметка ООП признава „ правото на страната Израел да съществува в мир и сигурност “, а Израел признава „ ООП като представител на палестинския народ “.

На 13 септември 1993 година двамата водачи Ицхак Рабин и Ясер Арафат подписват съглашението в Белия дом, след което си стисват ръцете: арабско-израелският спор доближава повратна точка. На 26 октомври 1994 година сред Израел и Йордания се подписва мир. На 4 ноември 1995 година Рабин е смъртно ранен от студент, който е срещу отстъпките за Западния бряг. В края на същата година основните градове в Западния бряг – Дженин, Тулкарем, Калкилия, Витлеем, Рамала и Наблус (може би най-важните) са към този момент под контрола на Палестинската самостоятелна власт след съвсем три десетилетия израелска окупация.

На 20 януари 1996 година в Западния бряг и Газа се организират избори за Палестински съвет и Арафат е одобрен като неоспорим водач на Палестина. Арафат и израелският министър председател Нетаняху се срещат за първи път през август 1996 година и поемат ангажимент да продължат мирния развой. Обаче едвам през октомври 1998 година в Мериленд те доближават до първото същинско съглашение с посредничеството на американския президент Клинтън и йорданския крал Хюсеин. То планува частична евакуация на Израел от Западния бряг, която да остави 40% от територията под контрола на палестинците, а Арафат дава обещание да се опълчи на атентатите против Израел.

Ръкостискането сред Ицхак Рабин и Ясер Арафат в Кемп Дейвид не донесе мир, макар огромните очаквания

На сирийския фронт мирните договаряния, стартирани на 5 януари 2000 година, нямат развиване. В Южен Ливан милицията на Хизбула ускорява офанзивите си против израелските бойци. Правителството взема решение да изостави зоната за сигурност: войските се изтеглят на 22-ри май, поставяйки завършек на нашествието, почнала осемнадесет години по-рано.

От 11 до 25 юли 2000 година се организира среща на върха в Кемп Дейвид по време на президентството на Клинтън. Тогавашният израелски министър председател Барак предлага на палестинците непрекъсната област, включваща над 90% от Западния бряг, определяне на палестинската столица в част от Йерусалим, нещо като „ взаимен суверенитет “ над Харам ал-Шариф (Храмовия хълм), завръщане на бежанците в палестинската страна, само че не и в рамките на Израел след 1967 година От др